Ей така. Без предупреждение. Понеже всичко се случва без предупреждение. Ей така.
Живея ей така. Без да се съобразявам с всичко. Дори с това, което (не) пиша тук. И всеки ден чакам утре. Но малко взе да ми омръзва моето утре все да е "утре". А днес? Кога ли моето утре ще стане мое днес? Ще го дочакам ли? И дали въобще ще ме интересува тогава или даже няма и да забележа, че е дошло. И то ще си отиде ей така между прозявката на събуждане и прозявката преди лягане и дори няма да усетя, че това е било вчерашното ми "утре". Ей така, без предупреждение.
Може би просто трябва да спра да го чакам. Или ако си запиша в тефтера кога ще дойде утре, тогава няма да го забравя. Ще си отворя бележника и ето го "утре" - 24 април 2008. Или пък 3 май 2009. Все ще е утре.
А днес?
Днес седя на изкорубената седалка в киното, в празния салон и се взирам в нищото. Което между другото никога не свършва. Но няма значение, понеже утре няма да съм сама. Е да, няма да съм в същото кино, няма да се взирам в същата празнота и може би няма да имам толкова голяма нужда от една окуражителна прегръдка или погалване по косата, но какво пък - нали утре няма да съм сама... дори и тогава точно това да искам....
А днес?
Днес стоя на спирката е гледам как всеки се е сгушил кой в пуловера си, кой в якето си, кой в шала си или в топлото тяло до себе си и си мисля колко на мен ми липсва тази топлина. После пък ми хрумва - Защо ли ми липсва, след като я имам! Тя просто е утре, а не днес. Но утре може би няма да ми липсва. А днес!
Всяко "днес" се мъча да си доказвам, че има смисъл. Въпреки че моето днес и моето утре говорят на различни езици, това няма значение. Тях ги води друг език, друга сила. Те са намерили изначалния език, нишката на времето, която ги тегли един към друг и това в един момент няма как да не ги обедини. Само че за тази теория доказателство няма. Особено, когато седя сама на пейката в парка и толкова осезаемо съм сама, че всяко утре ми се вижда след години. И е тихо тогава. Никой не говори. Езикът няма значение. Точно както не би имал значение, ако утре беше днес...
Но днес си е днес.
А утре?
Четох скоро един блог, в който пишеше, че идва времето във всеки живот, когато трябва да спрем да се доказваме на света около себе си. А просто да живеем. Знам, че скоро ще се уморя да си записвам в тефтера какво ще се случи утре. Как ще го посрещна моето утре и как ще наваксаме всичко, което не сме успели да направим заедно днес. Само че тогава ще има толкова много нови неща за правене, че времето няма да ни стигне, за да наваксаме. И така винаги ще съм длъжница на моето вчера. На вчера, на което обещавах да наваксам утре. На всичките пропуснати мигове в чакане на следващия ден. И така до безкрай. До момента, в който отново ще стоя сама на спирката, ще поглеждам в празните ръце на хората и ще се опитвам да отгатна къде се крие моето утре. И така, докато си го представям и си записвам мислено в тефтера какво ще му кажа, то ще се случи.
И ще бъде толкова различно. Просто ей така. Без предупреждение.
И така до кога?